Сияна Павлова

Страшните неща спират да са страшни когато ги споделиш!
възраст 4-6 години

Борис Гецов

Страшните неща спират да са страшни когато ги споделиш!
възраст 4-6 години

Петя Димитрова

Имаш ли тайна? Добрата тайна трябва да те прави щастлив!
възраст 7-13 години

---

Йоана Маркова

Имаш ли тайна? Добрата тайна трябва да те прави щастлив!
възраст 7-13 години

Размисли и тайни

„Поглеждаш към екрана на смартфона си, за да видиш часа. Разбираш, че вечерният ти час е отминал преди повече от трийсет минути. Е, какво пък? И без това те очаква поредният скандал, когато се прибереш в къщи, няма смисъл да бързаш. Все пак ставаш от пейката в средата на градският парк и с бавни стъпки се насочваш към автобусната спирка. Докато вървиш и размишляваш за бурните събития от деня, както и за всичките проблеми, които ти се струпаха на главата напоследък, се заглеждаш в хората, които подминаваш.

Човек би си помислил, че толкова късно вечерта всеки би трябвало да е у дома си, затова се учудваш колко много хора са насядали по слабо осветените от уличната лампа пейки. Оглеждаш хубаво една от сенчестите фигури. Около нея се носи неприятен мирис. Това е мъж, свил се върху твърдата повърхност на пейката, треперещ. Той е облечен с опърпано яке, прекалено тънко за да го пази от щипещия въздух. Лицето му е в сянка, но ти знаеш, че то е мръсно и брадясало. Ти знаеш, че този човек не е у дома си, защото няма такъв. Знаеш, че това за него е поредната нощ навън в студа. Разбира се, изпитваш състрадание към бедния клетник, но продължаваш напред. Не се спираш при него. А и какво би могъл да направиш? Да му дадеш якето си? Да му предложиш да преспи у вас за една нощ? Не. Решаваш, че няма смисъл да мислиш повече за него.

По-нататък минаваш покрай пицария, от която се разнася миризма, караща коремът ти да изкъркори. Жадно поглеждаш през прозорците към масите. Ядосваш се, че похарчи последните си пари за цигари.

Виждаш как една старица бавно дъвче парче пица. Преместваш погледа си от пицата, към старицата. Тя има къса посивяла коса, кръгло набръчкано лице и светли, благи очи. Напомня ти на собствената ти баба, но с една огромна разлика: в съзнанието ти споменът за баба е винаги един и същ - на село, тя е наобиколена от синове и внуци, покрай масата, където се трупат вкусните и ястия. В споменът ти нейната усмивка е най-ярка. Старицата тук, обаче, е нещо като противоположност на този образ. Тя е сама и тъжна. Яде купената пица, а ъгълчетата на устните и са извити надолу. Воднистите и очи гледат жално надолу.

Чудиш се какво ли я е довело в тази ситуация. Съчувстваш й, но какво можеш да направиш за нея? Да влезеш в пицарията и да поговориш с нея, само за да се почувства по-добре? Може би наистина тя има нужда просто от компанията на друго човешко същество, било то и някой напълно непознат… Докато се отдалечаваш от пицарията, клатиш глава за да прогониш мисълта за нещастната старица. На нея, също, няма как да помогнеш.

Стигаш до спирката. Отново поглеждаш телефона си, за да разбереш колко минути ще чакаш автобуса, в студа. Според разписанието, което си запаметил в главата си, той вече би трябвало да е дошъл, затова се обръщаш към една жена в ляво от теб и любезно я питаш дали автобус номер шест вече е минал.

Жената вдига глава и ти виждаш размазаният и грим, както и вадичките от сълзи по бузите и. Тя, също толкова любезно, макар и през сподавени хрипове, ти отговаря, че автобусът закъснява. Питаш се какво се е случило с нея. Каква е нейната тъжна история. Виждаш, че в ръцете си държи халка. Не я носи, а държи. Може би е имала скандал с мъжа си, и тя като теб обикаля вечерните улици, просто защото избягва да се прибере вкъщи. Мислиш си дали да не отидеш да и кажеш, че всичко ще бъде наред и да я успокоиш. Тя ще знае, че лъжеш, но може би ще се почувства по-добре. „Може би” – напомняш си. Няма как да оправиш положението й, дори да искаш. Автобусът ти пристига и ти се качваш в него без да погледнеш жената отново.

Автобусът е празен и ти сядаш на любимото си място най-отзад до прозореца. Кондукторът идва, очаквайки да ти вземе два лева, но ти му показваш абонаментна карта, дадена ти затова, че си ученик, и той се връща на мястото си, вероятно ядосан, задето му се е наложило да става и да изминава цялото разстояние от първата до последната седалка. Ти облягаш глава на прозореца и се вглеждаш през него, макар че не виждаш нищо, освен тъмнина.

Размишляваш за последните няколко седмици. Колко бързо се промени всичко? Успехът ти спадна, започна да бягаш от часовете, да пушиш, да излизаш през нощта… И всичко това заради скандалите с родителите ти. Мислиш си колко трагичен е живота ти и как единственото нещо, което ти се иска, е да сложиш край на това адско мъчение!

Тогава… Тогава се замисляш за бездомника с тънкото яке, за нещастната и самотна бабичка от пицарията, за облятата в сълзи жена. Образите им изникват в съзнанието ти, пропити със съчувствие. Ядосваш се на себе си, за дето ги подмина, без да опиташ да им помогнеш. Не би искал да бъдеш на тяхното място. Всъщност, ако трябва да се сравнява, твоите проблеми с родителите ти бледнеят пред техните. Бавно осъзнаваш, че не трябва да се оплакваш, а трябва да си благодарен с това което имаш, защото не всички разполагат с толкова много.

Пътуването с автобуса винаги ти е помагало да мислиш. Когато слизаш на спирката и поемаш към дома си, вече знаеш какво да направиш. Готов си да се извиниш на родителите си, да положиш неимоверни усилия да върнеш отличния си успех в училище. Също така решаваш да спреш пушенето, докато все още не е късно. Смяташ да спестиш известна сума пари от джобните си и да купиш дебело яке за бездомника. Решен си, ако отново видиш скърбящ човек, да направиш всичко по силите си той да се почувства добре, вместо да се убеждаваш, че не можеш да му помогнеш.”

---

Николина Барбутева

Докосване с обич.
възраст 14+ години

Докосване с обич

Любовта е противоположна на всичко онова, което наранява, унижава, омаловажава. Тя е сигурност и сила. Ако имаме всичко на света, но нямаме любов – загубени сме. Ние сме заченати с нея и се нуждаем от присъствието й в живота ни, както се нуждаем от въздуха – ежесекундно. В името на любовта са правени най-големите безумия, но нима можем да се виним за това? Колкото й тя да ни разрушава, не можем без нея.

Но любовта наранява. Както розата, която е тъй красива и я обичаме толкова много, любовта също има бодли и то по-болезнени от тези на розата. Когато се убодем на розов храст, често потичат капки кръв. Когато любовта е раняваша, капки кръв капят от сърцето ни и убоденото място може никога да не зарасне. Може цял живот от него да се стичат алени капки, напомнящи ни за онова болезнено „убождане“. Защо любов и болка вървят ръка за ръка? Защо са тъй дълбоки, сладко-болезнени и вплетени във всички нас?

Всъщност много от нещата, които ни се случват, ние сме ги позволили по един или друг начин. Нищо не може да влезе в живота ни, ако не сме му дали път. Това също е болезнено да се приеме като истина, но е факт. Когато сме наранявани в любовта, ние сме го допуснали. Причините могат да бъдат много – ниско самочувствие и себеоценка, страх да не останем сами, вярването, че не можем да си намерим някой по-добър. Всичко това ни подтиква да правим компромиси със себе си и същевременно да позволяваме на някой друг да се държи безкомпромисно с нас.

Първата и най-важна любов, която трябва да изградим в живота си е тази към самите нас. Не говоря за нарцисизъм или егоизъм, а за съвсем здравословно и необходимо себеуважение, което си дължим. Човекът с оправдано самочувствие и този, който държи на себе си се откроява. Това дава сигнал на хората около него, че не могат просто ей така да го накарат да се почувства малоценен и да си играят с него. Човекът с ниско самочувствие, от друга страна, винаги си личи и той става лесната мишена. Твърде често той не си дава ясна представа, че има стойност и заслужава уважение като всеки човек. Защото ние си дължим уважение един на друг, просто защото сме хора. Хората, които злоупотребяват с нас и не ни докосват с обич, са лишени от любов. Може би самите те са я търсили, но без да я открият. Може би с тях също е било злоупотребявано и сега искат да нараняват, за да излекуват раните си. Причините могат да са безкрайни, но едно такова поведение може да бъде само обяснено, не и оправдано.

В стремежа си доста от нас да не останат сами са съгласни да бъдат в плен на токсични приятелства и връзки. Много е важно човек да се научи да си бъде самодостатъчен. Не казвам да е саможив или нещо подобно, но да се радва на своята компания, когато има само нея. Такива моменти ще се случват и по-добре да не се притесняваме от тях, отколкото да се примиряваме да бъдем с хора, които не държат на нас истински. Пък и човек никога не е напълно сам, дори и да го иска понякога. Освобождението от хора, които взимат от нас без да ни дават, е по-важно.

Дали ще правим компромиси със себе си или не зависи до голяма степен от семейната ни среда. В семейства, в които насилието е било натрупвано с години, е нормално да се очаква у децата да се зароди ниска самооценка и да се омаловажават, особено ако говорим за момичета. Ако в едно семейство се показва уважение към жената като жена и почитане на мъжа като достоен глава на семейството, съвсем други усещания ще имат за света и връзките децата, отглеждани в такова семейство. От тук произлиза важността какъв партньор ще изберем в живота си. От това зависи личното ни щастие и това на децата ни.

Физическият израз на любовта се случва чрез докосването. Всеки допир трябва да е в съгласие и да е доброволен. Трябва да уважаваме телата си и личното ни пространство. Те са наша собственост и не бива да допускаме да бъдат опорочавани. Всеки злонамерен добир трябва да бъде усетен още в началото и спрян. Нужно е да покажем по категоричен начин, че пазим себе си и достойнството си като хора. От друга страна, ние също трябва да подхождаме с уважение към чуждото тяло. То е храм на душата. Всеки допир трябва да носи взаимност, доверие, сигурност и нежност.

Любовта е отговорност. Трябва от рано да си дадем сметка какво очакваме от нея и как очакваме да бъдем обичани. В една връзка тези неща трябва да бъдат заявени от самото начало, за да няма след това наранени. Любовта наистина се нуждае да бъде чиста, непорочна и свята. Тя не е просто „добро прекарване“, а нещо, което постигаме с усилие и искаме да превърнем в завинаги.

А когато за жалост изпаднем в ситуация да бъдем наранявани, не трябва да си мълчим. Мълчанието остава впечатлението, че всичко е наред. Колко много връзки се превръщат в ад заради премълчаването? Няма да навреди на гордостта ни, ако кажем, че имаме проблем и потърсим помощ. Не с всичко можем сами да се справим, а не е и нужно. Толкова много жени търпят с години физически тормоз, незащитени от никого, защото са си мълчали. Защо трябва да се превръщаме в поредната статистика? С нашия пример можем да дадем сили на хора, които са в такава или подобна ситуация, защото най-човешкото е да си помагаме и да полагаме грижа един за друг. Това е любовта.

В същото време каквато любов искаме да получим, такава трябва и да дадем. Ние всички искаме едно и също, така че не е трудно да се досетим какво желае човекът срещу нас. Когато даваме любов и уважение, в повечето случаи получаваме тях и в замяна. Ако не ги получим, значи ги търсим на грешното място. И няма проблем в това гордо да си тръгнем. Дължим го на себе си и само на себе си. Примирението и компромисите с нас само във времето ще доведат до натрупан гняв и мисли „какво можеше да бъде, ако“. Затова нека първо обичаме себе си по един достоен начин и след това ще знаем как да дадем адекватно любов и на света.

---

Кирил Димов

Докосване с обич.
възраст 14+ години